4estit nacionalen praznik

4estit 3-ti mart!

sled 11 dni foroma sashto ima praznik, navyr6va 1 godina ot sazdavaneto si

4estit da e

ima6 predvid 1000 godini nali

nashiq kraj se e oswobodil na 28.oktomwri 1912
i kaj nas ne se owajawa mnogo 3mart ama nz chestit da e
1000 godini ima ot zalawqneto na samuilovite vojnici pri kliuch 1014-2014 ama chestit da e chak... poskoro ne...

1000 godini ot sazdavaneto na forgon party

1915 г.

Яне Сандански /1872 – 1915/ е роден на 18 (30) май 1872 г. в полите на Пирин, в село Влахи, край Кресна.

Той е третото (и последно) дете от семейството на Иван и Милка Сандански. Името Яне идва от гальовното умалително на името на баща му. След потушването на Кресненско - Разложкото въстание семейството му избягва в България. Живеят за кратко в Горна Джумая, а после се заселват в Дупница. Там учи до 2 клас на класното училище. През 1892 г. е взет за войник. Служи в 13 пехотен полк в Кюстендил. През 1895 г. се включва активно в живота на ВМОРО, а през април 1901 година сформира първата си чета, която дава началото на неговата близо 15–годишна непрекъсната революционна дейност. През 1902 година на път от Банско за Горна Джумая (Благоевград) Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов отвличат протестантската мисионерка Елън Стоун и така започват аферата Мис Стоун. Поисканият откуп от 14 500 турски златни лири е за въоръжаване на ВМОРО. Въпреки преследванията, на 18 януари 1902 г., четата успява да получи откупа в Банско. Малко по-късно мис Стоун е освободена и изнася много беседи в Америка за македонската кауза.

Междувременно нараства напрежението между ВМОРО, на страната на която застава Сандански, и Върховния комитет, ръководен от генерал Цончев. Яне Сандански не одобрява взетото от Солунския конгрес на ВМОРО решение за въстание в Македония и Одринско през 1903 г. Въпреки това той не се противопоставя и се включва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. След разгрома на Илинденско-Преображенското въстание като ръководител на Серския революционен окръг той застава начело на т.нар. левица в македоно-одринското движение. Сандански подкрепя идеите за автономна Македония и балканска федерация . След смъртта на Дамян Груев, ръководител на ВМОРО, (загинал в престрелка с турците на 10 Декември 1906 г.) в организацията настава борба за власт, в която Сандански вижда основната пречка за амбициите си в лицето на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов. През 1907 г. Сандански започва да застъпва идеята, че македонският въпрос не трябва да се разглежда като национално обединение за българите, а да се постави на една освободена от национализма интернационална основа.

От тази гледна точка всички, които агитират за обединението на Македония и България трябва да бъдат посрещани от ВМРО враждебно и третирани наравно със сръбските и гръцките агитатори.Сандански е организатор на екзекуциите на Михаил Даев, а по-късно на Борис Сарафов и Иван Гарванов и като такъв носи отговорност за започване на самоизтреблението и за подронването на българската кауза в Македония и за налагането на терора като средство за разрешаване на вътрешни противоречия във ВМОРО.Заради това на конгреса през март 1908 г. в кюстендилското село Жабокрът Сандански е изключен от ВМОРО и осъден на смърт от Тодор Александров. От всички членове на Серския окръжен комитет – Сандански, Буйнов, Брански, Скрижовски, Кантарджиев, Хаджиев, Паница и Пейо Радев – само един, Пейо Радев пада от вражески куршум. Всички останали стават жертва на братоубийството, чието начало слага Яне Сандански.

Подготовката на Охридското въстание е възложена на войводи от ВМОРО. Те са упълномощени да влязат във връзка с албански вождове и да преговарят за общи действия за съпротива срещу сръбската и гръцка окупация на Македония и най-вече да се спрат безчинствата, които Кралство Сърбия провежда над всички граждани в Македония, които се самоопределят като българи. През април 1913 г. представители на временното албанско правителство правят предложение за започване на общо въстание между тях и ВМОРО срещу сръбската власт. Правителството в София обаче не вярва, че ще се стигне до война със Сърбия, поради което не подкрепя съюз с албанците. Затова делегатите на ВМОРО не се отзовават на поканата. През юни 1913 обаче се разбира, че войната със Сърбия е неизбежна. Тогава българското правителство изпраща Яне Сандански да преговаря с албанското правителство за съвместна борба срещу Сърбия и Гърция. Сандански заявява, че е успял да се споразумее за съвместни военни действия срещу окупаторите на българска Македония. Албанците са дали "беса" да отмъстят на сърбите за безчинствата над местното население, съставено от българи и албанци. За да осуетят договорката на Сандански, Сърбия и Гърция веднага изпращат свои пратеници в Албания, като им предлагат Дебър, Дяково, Корча и Аргирокастро в замяна. При тези обещания албанците се отказват за съвместни действия с ВМОРО. След Междусъюзническата война обаче те остават излъгани и отново търсят алианс с България.

След младотурската революция през 1908 г. Сандански минава на страната на младотурците и влиза в състава на Народната федеративна партия – българска секция. Противниците му го обвиняват, че дори вземал месечна заплата от 50 златни турски лири. През 1909 г. участва в похода на младотурците към Цариград и в детронирането на султан Абдул Хамид ІІ. Впоследствие, разочарован от младотурците, се оттегля в Роженския манастир. По време на Балканската война подпомага настъплението на българските войски. Сандански е убит на 22 април 1915 г. в Пирин, местността Балтата, в засада на районната неврокопска чета на ВМОРО.



Read more: http://chronicles.actualno.com/Jane-Sandanski-e-ubit-ot-zasada-kraj-Melnik-news_24446.html#ixzz2zbFCyXRo

"Аз един Бачо Киро съм, (Бен бир Бачо Киро им)

без страх от турчин комита съм. (тюркен коркмаз комита им)

Пушка на рамо турих, (шишкане умузума тактъм)

Дряновски манастир намерих. (Дренова монастира булдум)

Правдата си да диря излязох, (хакъм арамаа бен чиктъм)

въжето си на врата сам метнах! (ипи де бойнума тактъм)"

Бачо Киро е обесен заедно с Иван Семерджиев на 28 май 1876 година в Търново.

Изгрей , зора на свободата !
химн на ВМОРО


Изгрей , зора на свободата,
Зора на вечната борба.
Изгрей в душите и сърцата
на всички роби по света !

Тирани , чудо ще направим ,
Ний чуждо иго не търпим ,
С юнашка кръв ще ви удавим ,
И пак ще се освободим!

Юнаци смели пак развиха
Окървавени знамена
Комити нови забродиха
Из македонската земя.

Тирани ,чудо ще направим...
( припев – повтаря се )

Ечат гори , поля , балкани
От бойни песни и “Ура”
Сноват борците-великани :
“Напред , готови за борба !”.

Тирани...

Нас нищо веч не ще уплаши ,
И тъй живеем ден за ден...
Свещени са горите наши
Из тех свободни ще измрем !

1912 г.

По време на Балканската война Седма пехотна рилска дивизия се командва от генерал-майор Георги Тодоров. В първия етап на войната Седма дивизия е включена в състава на Втора съюзна армия, която е командвана от сръбския генерал Степа Степанович. От изходната си база в района Невестино-Кочериново нейните три бригади се развръщат в три колони между Струма и Брегалница.

От емоционална гледна точка съдбата на българите в Македония е от първостепенно значение за България. За освобождаването на географската област Щабът на действащата армия е отделил единствено легендарната Седма пехотна рилска дивизия в състав 14-ти Македонски, 22-ри Тракийски, 13-ти Рилски и 26-ти Пернишки, 49-и и 50-и пехотни полкове, 7-ми артилерийски полк, 7-ма пионерна дружина, 1-ви кавалерийски дивизион, 1-ви конен полк, 7-мо дивизионно интендантство.

Когато мобилизацията е обявена на 17 септември 1912 г., известието се пръска със светкавична бързина и рилци се стичат към сборните пунктове. Още от сформирането си до началото на Балканската война, полковете на дивизията се готвят за извоюване на свободата на останалите под робство българи в Македония и Одринска Тракия. Из главните улици на Дупница, Кюстендил, Самоков и Радомир бавно се точи внушителна, пъстра маса, окичена с цветя – войници, граждани, селяни, жени, деца, баби, старци. Всеки войник е заобиколен от своите близки – жена, деца, баща и майка - рилци тръгваха да сложат край на ужасите в Македония.

Седма рилска дивизия е поставена под съюзното командването на сръбския генерал Степа Степанович с оперативно направление посока Страцин, но всъщност дивизията извършва отделни самостоятелни действия. Липсата на предварителна договореност между съюзниците за общо командване, предопределя в хода на войната пътят на 7-ма Рилска дивизия командвана от генерал Георги Тодоров да се ръководи от българския щаб на Действащата армия. За VІІ рилска дивизия остава задачата да действа в долините на реките Струма и Брегалница в състав от 37 000 щика изчакващи край Дупница и Кюстендил заповед за настъпление по долината на река Струма към Солун. От изходната си база в района Невестино-Кочериново дивизията започва своят боен път. Нейните три бригади: 1-ва бригада: 13-и Рилски и 26-и Пернишки полк, 2-а бригада: 14-и Македонски и 22-и Тракийски полкове и 3 бригада: 49-и и 50-и пехотни полкове се развръщат в три колони между Струма и Брегалница. Първа бригада образува дясната колона, Втора – централната, а Трета – лявата. Благодарение на по-бързата си мобилизация настъпващите части на дивизията завземат Горна Джумая.

Сутринта на 9 октомври авангардните части на българи и турци се сблъскват в района на Симитли. В началото на боя турците завземат града, но рилци в атка „На нож” с подкрепата на артилерията ги контраатакуват и отблъскват. Друга османска колона стига Осенова, ляв приток на р.Струма, но също е принудена да отстъпи. В резултат на боя за Симитли опитът за османското контранастъпление към Дупница е ликвидиран. На 11 октомври 1-ва бригада след ожесточен пушечен и ръкопашен бой освобождава гр. Кочани, а на 14 октомври 2-ра и 3-а бригада овладяват Кресненското дефиле нанасяйки поражение на турския Струмски корпус. След победите в боевете, пътят на дивизията е спрян от сръбския командващ генерал Степанович. Генрал Михаил Савов заместник-главнокомандващият на българската армия на 18 октомври нарежда на дивизията да настъпи към Солун. На 22-23 октомври българската пехота преодолява Рупелския пролом и завземат Демир Хисар. Три дни по-късно - на 26 октомври, тъкмо преди капитулацията на Хасан Тахсин паша, частите на VІІ пехотна Рилска дивизия се намират при Айватово на 12 км северно от Солун. В ранното утро на следващия ден - 27 октомври, рилци под командването на генерал-майор Спас Георгиев, започват фронтална атака „На нож” и успяват да се вклинят в османските позиции. Турците са разгромени и започват отстъпление, което въпреки опитите се превръща в паническо бягство.

След победата, пред българите пътя за Солун вече е открит. Във времето докато българите прочистват височините около Айватово, комендантът на солунския гарнизон Хасан Тахсин паша се предава с войските си на гръцката армия. Стряскащият вик „българите идат” принушдава турският паша да се предаде. Изправен пред избора да се предаде на гърците или на българите, пашата избира първия вариант. По-късно става ясно, че е бил подкупен от местни гръцки банкери, уплашени от перспективата Солун да стане български.

Влязлата без бой в Солун гръцка армия отказва да допусне български части в града, чак след последвали преговори на 28 октомври, между командващия VІІ Рилска генерал Георги Тодоров и гръцкия престолонаследник принц Константин е прието гръцкото условие за влизането на две български дружини в новоосвободения Солун. Още същата вечер в града влизат не две български дружини, а една пехотна бригада с три батареи и един конен ескадрон. На следващия ден договорените две дружини, в пълен състав и един ескадрон с развято знаме и с музика, начело на Техни Царски Височества българските князе Кирил и Борис, аташираните при тях офицери и щаба на VІІ пехотна Рилска дивизия влизат тържествено в града с церемониален марш. Привечер пристига и още един български полк, така въпреки договорките, в Солун се съсредоточават повече от 10 000 български войници от победоносната Седма пехотна Рилска дивизия.